Десета глава Свършваше се краят на есента. Зад начумерените хоризонти изскачаха сиви мъгли, лежаха цели дни по върховете и гледаха с тежки мисли полето. По оголелите вейки на дърветата трепереха умиращи последните листа и падаха със суха въздишка. Нощем излизаше неукротим вятър и с бесен вой се бореше с мрака из пустите селски улички, свиреше и играеше вихром по мегдана, по разградените сиромашки дворища, шибаше по кепенците и по вратите, тичаше като зъл дух по покривите, викаше обезумял по комините и се заканваше немилостиво на сиромашта. Елка не излизаше никъде. Тя седеше в стаята си свита накуп до прозореца, с ръце кръстосани в скута, забрадена като вдовица с тъмна кърпа, надвесена над челото, за да прикрие лицето си. Тя гледаше навън с премрежени очи жално и безнадеждно. Мислите й се носеха като разпокъсани облаци и в тях не блясваше ни една лъча, ни едно късче синьо радостно небе. В къщи беше тихо като в пропаст. Дори менците, окачени на водника, самички прозвънтяваха от напрежението на тая тежка тишина. Елка чуваше как от време на време на тавана скърцаше мишка и по керемидения покрив бавно минаваха меките стъпки на котка. Геракът не излизаше никъде. Захаринчо играеше навън с децата. Само старият дядо Маргалак се мяркаше като пустинник в тая мрачна къща, която изглеждаше необитаема. Дните сe пак минаваха по-лесно. Но нощите бяха страшно мъчение за Елка. Щом навън изчезнеха сенките на стрехите и мрак напълнеше стаята, душата на Елка изпитваше смъртно безпокойство. Тя не можеше да спи. Цяла нощ лежеше по гръб, с очи отворени в мрака, едвам осветяван от мъждивото кандило, и мисли, една от друга по-скръбни, горяха мозъка й. Нощта вървеше бавно. Отвън не идеше никакъв шум. Само понякога капак се хлопне. Нервно засъскат оголелите вейки на дърветата. Куче в просъница прискимти - и нищо друго. Тогава на Елка се струваше, че лежи в гроб жива заровена, и стенеше глухо. А в съседната стая от време на време се чуваше тежката въздишка на стареца или неговите бавни, отмерени стъпки по пода. Той ходеше дълго назад-напред като някой затворен звяр. Една такава нощ дядо Маргалак, който спеше до огнището, се пробуди внезапно. Стори му се, че някой хлопна вратата и излезе. Разтревожената нощ приплака навън. Старецът стана и запали свещта. Бучеше грозна буря и стените пукаха под напора на вятъра. Старецът опита вратата. Тя беше отключена. Той отвори бързо. Халата нахлу вътре, развея бялата му коса и духна свещта. Дядо Матей погледна навън. В мрака му се мярнаха белите ръкави на жена, която скриви към пътните врата. Той се повърна бързои надникна в стаята на Елка. Под сянката на иконостаса сладко спеше Захаринчо. Постелята на Елка беше пуста. Смътна, лоша догадка изпълни със страх и милост душата на стареца. Той се впусна бързо навън, като забрави да вземе даже шапката си, и излезе на улицата. Мрак. Бурята беснееше немилостиво и старецът едва се задържа на краката си под напора на студения вятър. Косата и брадата му се развяха. Очите му се насълзиха и той не можеше да види нищо. Дърветата наоколо хвучаха и се прегъваха доземи. По небето се гонеха като страшни демони черни облаци. За миг те се разпокьсаха, през тях надникна студеният смъртноблед лик на луната и освети глъхналото село. Далече на пътя старецът съгледа пак белите ръкави на жена. Тя вървеше нататък и се бореше с мъка срещу вятъра. Старецът събра всички сили и извика - Невесто! Бурята задави немощния му глас. - Невесто! - повтори той, но не можа и сам да се чуе. Тогава той хукна след нея. Насреща му изскочи вятърът с бесен порив, завали го, повърна го назад и го спря. Черни демони наново забулиха луната. Старецът събра сили и се спусна пак. Той тичаше със слабите си крака наведен напред, като че искаше с удар на главата си да разбие стихията и да хвръкне. Втренчените му в мрака очи не виждаха нищо. Дъхът му с спираше и старешкото му сърце биеше страшно от умора. Но Маргалакът не падаше. Той тичаше срещу вятъра, краката му се спъваха по неравния каменист път и той с нечовешки усилия се мъчеше да викне и да прати своя спасителен зов на оная самотна сиротица, която блуждаеше в нощта и отиваше към погибел. - Невесто!... Елке! Но устата му се отваряха неми. Тъмните облаци на небето се развяха пак като големи черни знамена, покъсани по битки. През тях надникна разсипващата се луна и пред очите на дядо Маргалак светна полето, пусто, настръхнало от бурята. Той бе излязъл вън от селото. Старецът се спря и загледа в далечината по пътя. Някъде пред него пак се мярна странната фигура на Елка, която вървеше с усилие срещу вятъра. Тя се отби и тръгна по воденичарския път. Далече шумеше водата на бента и се надвикваше с вятъра. Милост и отчаяние задушиха стареца. Към кого да се обърне за помощ, кого да вика Той вдигна побеляла глава към мрачного небе и протегна отчаяно костеливи ръце. - Божичко милостиви, закрили невинната душа! Луната пътува студена и безучастна. Големите сенки на дърветата край пътя играят тайнствено и лудо по земята. Вятърът неудържимо бушува из полето и бесни вихри се кикотят нейде в мрака. Старецът видя как Елка слезе бързо по пътя и се изгуби зад тъмните дървета. - Невесто! Дядо Матей се спуща с всичка сила надолу по пътя. Вятърът за малко спира своя порив и старецът тича по-леко. Той е капнал от умора, краката му тежат. Воденичният бент шуми наблизо. Старецът вижда големите брести около него. Между тях стои самодива с бели ръкави, със скръстени ръце, с наведена глава и гледа над водата. - Невесто! Старецът тича обезумял от отчаяние, маха с ръце, като че иска да разреди мрака. Той поема с нечовешко усилие малкото възвишение, като се държи за тръните и къпините, и най-подир се изкачва при брестите до бента. Там стои като посадена Елка със скръстени ръце, загледана в тъмната неподвижна вода. - Невесто! - извика дядоМаргалак и седна безсилен на земята. Елка се обърна изтръпнала. Старецът с последни усилия простираше ръце към нея и се мъчеше да каже нещо. - Дядо! - нзвика тя и се спусна към него. -Невесто, чедо! Какво правиш тук Старецът я улови за ръката. - Седни, чедо, седни, че се уморих. Ох, душата ми се запря. - Искам да умра, дядо. Не мога да живея. Не съм вече човек за тоя свят. - Не говори така, мила, не греши пред бога, чедо - помилва я като дете дядо Маргалак. Сълзи бликнаха от очите на Елка. Тая родна, сърдечна милувка досегна с топло участие нейната страдна, болна душа и сладкото усещане, че не е самичка, я трогна. Тя заплака умилена - Искам да умра, дядо Матей, искам да умра! - Слушай, Елке, не говори така. Я си помислиза детето. Кому ще го оставиш Какво ще прави то безмайчица Уповавай се на бога, мила, той ще ти прати изцеление. - Никой не може да ми помогне, дядо. - Не е така, чедо. Послушай ме. Аз ще те заведа на Сеславския манастир, да се помолиш на чудотворния образ на света Богородичка. Тя ще те излекува, мила, тя, милостивата, ще те изцери. - Сполай ти, дядо Матея, сполай ти. Пропадна вече моят живот... Кому съм потребна Кой милее за мене - каза задавена от сълзи Елка и приседна до него. Тя беше боса, гологлава и трепереше от студ. Дядо Матей я загърна с абата си. -Плачи, миличка, поплачи си, то ще ти олекне. Вятърът духаше сe така силно. Старите брести клатеха голите си клони и шумяха плачливо. Листа и сухи съчки падаха по набриждената вода на бента, в която се оглеждаше мъртвешкото лице на луната. - Дядо, как ще живея вече Дядо, срам ме е от хората - каза захлипнато Елка, посиняла и трепереща от студ, изнемогнала от страдание. - Не мисли така, чедо, всички сме грешни, всеки, си има своята мъка. Бог е милостив. Ще оздравееш и ще забравиш, че си страдала. Ще отгледаш детето си и ще му се радваш. Ти не се отчайвай, не губи надежда... - Сполай ти, дядо, сполай ти. - Сега стани да си ходим. Виж как си премръзнала. Стани, чедо! Старецът стана и помогна на болната невеста да се повдигне. Той я хвана през кръста и като я подкрепяше нежно, каза бащински - Хайде, чедо! Те тръгнаха назад като две странни видения на милосърдието и на страданието. Бурята беснееше още и развяваше косите им. Падащата от бента вода бучеше страшно. Облаци наново покриваха луната.